"Нерегламентираното изнасяне на информация в определени случаи е здравословно за демокрацията", твърди медийният експерт
Снимка Ани Петрова
Доц. д-р Орлин Спасов е изпълнителен директор на фондация „Медийна демокрация“. Той е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“ и ръководител на катедра "Радио и телевизия". Доктор по социология. Преподава медийни и комуникационни изследвания и интернет култура. Работи по проблеми, свързани с теория и история на медиите и популярната култура. Специализирал е като Хумболдов стипендиант в Германия. Автор е на „Преходът и медиите: политики на репрезентация“ (2000), съставител на „Ars Erotica“ (1992) и „Quality Press in Southeast Europe“ (2004) и съ-съставител на „Медии и митове“ (2000), „Медии и преход“ (2000), „24 часа: Вестникът“ (2001), „Дневен Труд: Лидерът“ (2002), „New Media in Southeast Europe“ (2003), „bTV: Новата визия“ (2008) и др.
- Г-н Спасов, докъде стига медийната демокрация в България?
- Медийната демокрация не може да се измери в проценти. Става дума за ценности, за които трябва да се води всекидневна борба. Оказва се, че демокрацията не е нещо подразбиращо се от само себе си, което ни спускат отгоре. Тя трябва да бъде отстоявана постоянно в практиката на медиите, както и навсякъде другаде. Като цяло у нас формално имаме демократична медийна среда, но са налице множество фактори, които дърпат нещата назад. Има голям брой медии – това е формалната страна на плурализма – но доста от тях не следват демократични принципи в работата си, защото са или с неясен собственик, или допускат да им се влияе от страна на политически и икономически кръгове. Само когато са независими от подобни влияния, медиите могат да са наистина демократични. Все още сме далеч от това. През миналата година имаше доклад на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, който установи, че са налице намеси на изпълнителната власт и други фактори в работата на медиите. Външната гледна точка разпознава това като проблем на демократичността в България.
- От наблюдението на фондация „Медийна демокрация” голям ли е броят на тези медии?
- Трудно е да се каже точно колко са, но не са малко. Това, което можем да направим, е да наблюдаваме медийното съдържание, да оценим нещата на изхода. Така веднага се вижда в каква посока са симпатиите на една или друга медия. Когато позициите рязко се променят на 180 градуса или наблюдаваме отсъствие на критика по отношение на дадени политически субекти или основни рекламодатели, или наличие на теми табу, ние разбираме, че става дума за определено влияние. Така определяме степента на зависимост. Освен от широко разпространените политически намеси, проблемът идва от твърде изкривения пазар. Очевидно е, че рекламните обеми в България са в асиметрия с броя на медиите. Така че въпросът за скритата икономика на много медии остава актуален.
- Нужно ли е да има специален регламент за изнасянето на информация, събрана със СРС?
- Ако става дума за това да се регламентира какво да могат да изнасят медиите и какво не – категорично не. Нерегламентираното изнасяне на информация в определени случаи е здравословно за демокрацията. Вижте Уикилийкс, да не говорим за класически примери като аферата Уотъргейт и др. Подобни течове идват отвътре на системата и насърчават реформирането й. Демокрацията не само понася това, то е част от принципите й. Друг е въпросът, когато материали, събрани със СРС-та, изтичат, за да се използват от една група за натиск върху друга. Тогава веднага се появява опасността медиите да се окажат използвани за нуждите на едната или другата група и така да загубят собствената си автономност.
- Обсъждането на въвеждане на подобни регламенти може ли да се подразбира като опит за налагане на цензура?
- За щастие българската медийна регулация не върви по този път. По принцип е опасно да се планират подобни норми. Вижте какво се случи в Унгария с новия медиен закон, който предизвика много възражения в целия ЕС. Законът опита да наложи изискване за балансираност в отразяването и съответно тежки санкции при липса на придържане към изискванията. Тук веднага възниква въпросът какво е балансираност, в чия полза е тя, кой и как ще контролира спазването на правилата, няма ли те да бъдат употребени за политическо потискане на определени гласове в медиите. Балансираността по принцип е ценност, но принудителната балансираност е опасна. В условията на демокрация не винаги трябва да се стремим всичко да е балансирано. Понякога медиите трябва да имат по-небалансирани позиции, по остри, защото това е част от свободата на словото, а и част от демокрацията, която е базирана на сблъсъка и преговарянето между различни мнения. Много по-добре е, когато медийната среда се саморегулира. Държавата трябва да остане в ролята на гарант за разнообразието, а не на балансираността на медийната среда.
- Мислите ли, че медиите у нас имат достатъчно морал, за да се саморегулират, след като парите са в основата?
- Не бива да подвеждаме всички медии под общ знаменател и да казваме, че не са морални. Картината е много по-нюансирана. Наистина пазарът в много голяма степен налага правилата. Напоследък се забелязват отделни позитивни развития и медийната среда постепенно започва да осъзнава нуждата от прозрачност и придържане към общоприети правила. Например по отношение на действителните тиражи на печатните медии. Рекламодателите не могат да изградят своята стратегия, ако не разполагат с такава информация, затова те започват да оказват натиск върху издателите, изисквайки от тях достоверни данни. Спазването на правилата ще работи в полза на тези, които са готови да играят открито и да следват логиката на нормалния пазар. Тогава ще има шанс медиите, които са с неясен капитал, които не се придържат към етичните правила и допускат директни политически вмешателства в редакционните си политики постепенно да се маргинализират.
- Как се развиват отношенията между политиката и медиите напоследък според вас?
- В периода след идването на ГЕРБ на власт настъпиха важни промени в отношението между медии и политика. Политическият живот стана по-медиатизиран. Това означава, че политиката стана по-зависима от медиите, защото те се превърнаха в основна нейна сцена. Медиите на свой ред станаха по-зависими от политиката, защото тя възвърна статуса си на техен централен сюжет. Медиите рязко възвърнаха интереса си към политиката. За разлика от предходни премиери като Симеон Сакскобургготски, който при влизането си във властта разчиташе на исторически наследен капитал, или като Сергей Станишев, който се опираше на ресурса на една стара партия, Бойко Борисов влезе в политиката чрез медиите и най-вече чрез телевизията. Той се изкачи към върховете на политиката през средствата за информация. Ето защо за него те са главната и почти единствена сцена за правене на политика. Дори логиката на заседанията на Министерския съвет се определя от това, че протоколът от тях веднага става достъпен за медиите.
- Въпреки че целят да са медийни личности, понякога политиците приличат повече на циркови артисти, като по време на вота на доверие.
- Характерът на дискусиите показа, че и у нас политиката все повече се превръща в медиен спектакъл. От около година и половина се намираме в състояние на перманентна предизборна кампания. Така дойде и краят на традиционната политика. Това, което се вижда, е сблъсъкът на две политики. Едната е на управляващите, налагана със средствата на пиара в медиите, другата е на непрестанно подемане на скандали от опозицията. Ситуацията може да се определи като сблъсък между пиар и скандал. На нивото на количественото представяне в медиите опозицията се оказа изтласкана от свръхприсъствието на премиера. Тя търси начин да компенсира този дисбаланс, като привлича медийното внимание с всички средства. Много медии безкритично започнаха да асистират на сблъсъка между пиара и скандала, защото оттук произлиза съдържание, което се продава добре. В резултат се стигна дотам, че сериозните медийни разследвания почти напълно изчезнаха. Сега много по-често „разследването” се прави от едни партии срещу други партии, а медиите просто съобщават за случващото се, държат се като зрители.
- Каква е вашата прогноза за развитие на медиите? Още по-голям възход на жълтата преса или…?
- Проблемът е, че у нас жълтото съдържание заема централни позиции. Жълта журналистика се прави лесно, бързо и евтино. Практикуването й не изисква нито особен професионален опит, нито културен такъв. Вземаш един студент, даваш няколко прости инструкции, и готово. Жълтото се продава добре. Политиката също непоправимо се таблоидизира – и като език, и като стил, и като цялостно ниво. Оттук нататък има две възможности. Първо, да оставим нещата изцяло на регулацията на пазара, да гледаме на медиите като на „плод и зеленчук”, както предложи Красимир Гергов. Всеки взема това, което му харесва. В света на медиите обаче е опасно - търсенето изцяло да определя предлагането. Има по-високи ценности, по-редки предпочитания, малцинствени интереси, които не могат да бъдат защитени на този принцип. Пазарът е важен регулатор, но не трябва да е единственият. Ето защо втората възможност предполага политики за насърчаване на обществения характер на съдържанието на всички медии, независимо дали са държавни или частни. Само така в една дългосрочна перспектива медийната култура би могла да действа облагородяващо на публиката, а и на политиката. Докато това не стане, непрестанно ще се чуват гласове, че хората в България си заслужават медиите, които имат.
31.01.2011 г.
Доц. д-р Орлин Спасов е изпълнителен директор на фондация „Медийна демокрация“. Той е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“ и ръководител на катедра "Радио и телевизия". Доктор по социология. Преподава медийни и комуникационни изследвания и интернет култура. Работи по проблеми, свързани с теория и история на медиите и популярната култура. Специализирал е като Хумболдов стипендиант в Германия. Автор е на „Преходът и медиите: политики на репрезентация“ (2000), съставител на „Ars Erotica“ (1992) и „Quality Press in Southeast Europe“ (2004) и съ-съставител на „Медии и митове“ (2000), „Медии и преход“ (2000), „24 часа: Вестникът“ (2001), „Дневен Труд: Лидерът“ (2002), „New Media in Southeast Europe“ (2003), „bTV: Новата визия“ (2008) и др.
- Г-н Спасов, докъде стига медийната демокрация в България?
- Медийната демокрация не може да се измери в проценти. Става дума за ценности, за които трябва да се води всекидневна борба. Оказва се, че демокрацията не е нещо подразбиращо се от само себе си, което ни спускат отгоре. Тя трябва да бъде отстоявана постоянно в практиката на медиите, както и навсякъде другаде. Като цяло у нас формално имаме демократична медийна среда, но са налице множество фактори, които дърпат нещата назад. Има голям брой медии – това е формалната страна на плурализма – но доста от тях не следват демократични принципи в работата си, защото са или с неясен собственик, или допускат да им се влияе от страна на политически и икономически кръгове. Само когато са независими от подобни влияния, медиите могат да са наистина демократични. Все още сме далеч от това. През миналата година имаше доклад на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, който установи, че са налице намеси на изпълнителната власт и други фактори в работата на медиите. Външната гледна точка разпознава това като проблем на демократичността в България.
- От наблюдението на фондация „Медийна демокрация” голям ли е броят на тези медии?
- Трудно е да се каже точно колко са, но не са малко. Това, което можем да направим, е да наблюдаваме медийното съдържание, да оценим нещата на изхода. Така веднага се вижда в каква посока са симпатиите на една или друга медия. Когато позициите рязко се променят на 180 градуса или наблюдаваме отсъствие на критика по отношение на дадени политически субекти или основни рекламодатели, или наличие на теми табу, ние разбираме, че става дума за определено влияние. Така определяме степента на зависимост. Освен от широко разпространените политически намеси, проблемът идва от твърде изкривения пазар. Очевидно е, че рекламните обеми в България са в асиметрия с броя на медиите. Така че въпросът за скритата икономика на много медии остава актуален.
- Нужно ли е да има специален регламент за изнасянето на информация, събрана със СРС?
- Ако става дума за това да се регламентира какво да могат да изнасят медиите и какво не – категорично не. Нерегламентираното изнасяне на информация в определени случаи е здравословно за демокрацията. Вижте Уикилийкс, да не говорим за класически примери като аферата Уотъргейт и др. Подобни течове идват отвътре на системата и насърчават реформирането й. Демокрацията не само понася това, то е част от принципите й. Друг е въпросът, когато материали, събрани със СРС-та, изтичат, за да се използват от една група за натиск върху друга. Тогава веднага се появява опасността медиите да се окажат използвани за нуждите на едната или другата група и така да загубят собствената си автономност.
- Обсъждането на въвеждане на подобни регламенти може ли да се подразбира като опит за налагане на цензура?
- За щастие българската медийна регулация не върви по този път. По принцип е опасно да се планират подобни норми. Вижте какво се случи в Унгария с новия медиен закон, който предизвика много възражения в целия ЕС. Законът опита да наложи изискване за балансираност в отразяването и съответно тежки санкции при липса на придържане към изискванията. Тук веднага възниква въпросът какво е балансираност, в чия полза е тя, кой и как ще контролира спазването на правилата, няма ли те да бъдат употребени за политическо потискане на определени гласове в медиите. Балансираността по принцип е ценност, но принудителната балансираност е опасна. В условията на демокрация не винаги трябва да се стремим всичко да е балансирано. Понякога медиите трябва да имат по-небалансирани позиции, по остри, защото това е част от свободата на словото, а и част от демокрацията, която е базирана на сблъсъка и преговарянето между различни мнения. Много по-добре е, когато медийната среда се саморегулира. Държавата трябва да остане в ролята на гарант за разнообразието, а не на балансираността на медийната среда.
- Мислите ли, че медиите у нас имат достатъчно морал, за да се саморегулират, след като парите са в основата?
- Не бива да подвеждаме всички медии под общ знаменател и да казваме, че не са морални. Картината е много по-нюансирана. Наистина пазарът в много голяма степен налага правилата. Напоследък се забелязват отделни позитивни развития и медийната среда постепенно започва да осъзнава нуждата от прозрачност и придържане към общоприети правила. Например по отношение на действителните тиражи на печатните медии. Рекламодателите не могат да изградят своята стратегия, ако не разполагат с такава информация, затова те започват да оказват натиск върху издателите, изисквайки от тях достоверни данни. Спазването на правилата ще работи в полза на тези, които са готови да играят открито и да следват логиката на нормалния пазар. Тогава ще има шанс медиите, които са с неясен капитал, които не се придържат към етичните правила и допускат директни политически вмешателства в редакционните си политики постепенно да се маргинализират.
- Как се развиват отношенията между политиката и медиите напоследък според вас?
- В периода след идването на ГЕРБ на власт настъпиха важни промени в отношението между медии и политика. Политическият живот стана по-медиатизиран. Това означава, че политиката стана по-зависима от медиите, защото те се превърнаха в основна нейна сцена. Медиите на свой ред станаха по-зависими от политиката, защото тя възвърна статуса си на техен централен сюжет. Медиите рязко възвърнаха интереса си към политиката. За разлика от предходни премиери като Симеон Сакскобургготски, който при влизането си във властта разчиташе на исторически наследен капитал, или като Сергей Станишев, който се опираше на ресурса на една стара партия, Бойко Борисов влезе в политиката чрез медиите и най-вече чрез телевизията. Той се изкачи към върховете на политиката през средствата за информация. Ето защо за него те са главната и почти единствена сцена за правене на политика. Дори логиката на заседанията на Министерския съвет се определя от това, че протоколът от тях веднага става достъпен за медиите.
- Въпреки че целят да са медийни личности, понякога политиците приличат повече на циркови артисти, като по време на вота на доверие.
- Характерът на дискусиите показа, че и у нас политиката все повече се превръща в медиен спектакъл. От около година и половина се намираме в състояние на перманентна предизборна кампания. Така дойде и краят на традиционната политика. Това, което се вижда, е сблъсъкът на две политики. Едната е на управляващите, налагана със средствата на пиара в медиите, другата е на непрестанно подемане на скандали от опозицията. Ситуацията може да се определи като сблъсък между пиар и скандал. На нивото на количественото представяне в медиите опозицията се оказа изтласкана от свръхприсъствието на премиера. Тя търси начин да компенсира този дисбаланс, като привлича медийното внимание с всички средства. Много медии безкритично започнаха да асистират на сблъсъка между пиара и скандала, защото оттук произлиза съдържание, което се продава добре. В резултат се стигна дотам, че сериозните медийни разследвания почти напълно изчезнаха. Сега много по-често „разследването” се прави от едни партии срещу други партии, а медиите просто съобщават за случващото се, държат се като зрители.
- Каква е вашата прогноза за развитие на медиите? Още по-голям възход на жълтата преса или…?
- Проблемът е, че у нас жълтото съдържание заема централни позиции. Жълта журналистика се прави лесно, бързо и евтино. Практикуването й не изисква нито особен професионален опит, нито културен такъв. Вземаш един студент, даваш няколко прости инструкции, и готово. Жълтото се продава добре. Политиката също непоправимо се таблоидизира – и като език, и като стил, и като цялостно ниво. Оттук нататък има две възможности. Първо, да оставим нещата изцяло на регулацията на пазара, да гледаме на медиите като на „плод и зеленчук”, както предложи Красимир Гергов. Всеки взема това, което му харесва. В света на медиите обаче е опасно - търсенето изцяло да определя предлагането. Има по-високи ценности, по-редки предпочитания, малцинствени интереси, които не могат да бъдат защитени на този принцип. Пазарът е важен регулатор, но не трябва да е единственият. Ето защо втората възможност предполага политики за насърчаване на обществения характер на съдържанието на всички медии, независимо дали са държавни или частни. Само така в една дългосрочна перспектива медийната култура би могла да действа облагородяващо на публиката, а и на политиката. Докато това не стане, непрестанно ще се чуват гласове, че хората в България си заслужават медиите, които имат.
31.01.2011 г.