Пътешественикът Борис Кънев: Когато си на път, не делиш един покрив с някого, а цялото небе

Снимка Личен архив

Борис Кънев (България), Марта Самалеа (Испания) и Бурма Билал (Индия) са интернационален екип пътешественици съставен от двама души и една котка. От октомври 2013 г те сноват неуморно по-безбрежните пътища на Азия. Повече за приключeнията им можете да прочетете на:
Blog:    www.Rovingsnails.com

FB:      www.Facebook.com/Rovingsnails

Twitter: @RovingSnails

- Как решихте, че искате да отидете на другия край на света с испанската си приятелка, която сте познавал от няколко дни? Ами ако не си бяхте паснали и обиколката се беше превърнала в мъчително съжителство? 

- Всъщност, отне ни 3 години заедно, потънали в работа и отмятане на задължения, преди да тръгнем към Индия. Преди това няколко дена след като се запознахме се запътихме към "края на света". Най-близкият такъв беше в Лапландия, където земята свършва в Северния океан. Взехме раниците си и стопирахме към Скандинавия, а после към Англия, Португалия, Мароко, обратно в България ... и чак октомври 2013 пътят на изток се откри. Но всъщност, когато си на път не делиш един покрив с някого, а цялото небе. Как тогава съжителството би било мъчително?

- Кои са най-честите трудности, с които се сблъсквахте по време на пътешествието Ви?

- Студ, комуникация, място за палатка, вегетарианска храна, комари ... Зависи от региона. Но може би основното затруднение, което срещаме по пътя, е загрижеността на хората за здравето и сигурността ни. В желанието си да са добри с нас, те ни заставят да преяждаме, да изпием само още една чаша с тях, да им погостуваме още няколко дни ... и така дебелеем, визите ни изтичат и трябва да ги подновяваме. Понякога хора, които са ни качили на стоп, след това ни убеждават с часове, че не трябва да стопираме повече, защото в техните страни е невъзможно и никой няма да спре за нас. Ако винаги се съгласявахме с дадените ни препоръки, сигурно още щяхме да похапваме боровинки и да си говорим със Стефан (техен приятел от България) в къщата му.

- Кой е най-опасният момент, който сте преживели? Все пак сте минали през Ирак и Иран?

- Имахме няколко по-скоро неприятни повече от опасни инциденти – кражба на раниците ни, големи лаещи овчарски кучета с още по-големи зъби, гръмотевична буря и светкавици в краката ни на високопланински превал и веднъж някой попита дали искаме да ни вземе паспортите и да ни отвлече ... Така и не разбрахме дали се шегуваше или не. Това обаче не се случи в Ирак или Иран. Някои точки на света, по политически причини, наистина, за съжаление, са по-опасни от други. Опасността обаче е главно за хората, които живеят там. Други, просто имат лоша слава по телевизията. В Иран няма война и за туристи Техеран е може би по-спокойно място от Борисовата градина. Кюрдският регион на Ирак, където прекарахме няколко седмици, е мястото където иракчани от южните провинции на страната отиват на почивка, за да си отдъхнат от несигурността и стреса в собствените им градове. Разбира се, ние бяхме там малко преди Ислямска държава да се появят по медиите.

 

- Разкажете ни най-интересните истории? 

- Един спокоен летен ден, например,  Марта се събуди с изстрели на бойни оръжия над главата. Ужасно уплашена, тя изскочи от палатката, докато аз пиех водка с няколко руснаци. И там, какво да види? Радост и приятелски прегръдки. Новите ни познати бяха решили да ми дадат нож и за да отбележат подаръка и да подпечатат запознанството ни, настояха да изстрелят няколко куршума към небето ... Понякога нещо, което изглежда опасно, е просто смешен анекдот.  

- Кое Ви направи най-силно впечатление?

- Мащабът на пейзажите на Азия. Те са безкрайни. Също и невероятната адаптивност на човек. Той може да построи дома си дори в сърцето на пустинята - била тя пясъчна, степна или планинска.

- Има ли място, което ще остане специално в спомените Ви?

- Хасанкейф потънал в сутрешната мъгла, оранжевите мандарини изпокапали в нечакания сняг сковал Батуми, самотният гигант Шеркала, зелената птица в пустинята на Туркменистан, леденият Памир, всяка минута под облаците на Тибет, звука на падащи кокоси в нощите на Самуи, силуета на Канченджонга и джунглите на Манипур ... всяка кола с която пътувахме, кухня в която пихме чай, стая, в която непознати ни поканиха да пренощуваме.

- Как гледаха на Вас местните, откъдето минавахте?

- Зависи много от характера на всяко едно място, разбира се, но ако мога да обобщя - за тях, ние почти винаги бяхме особени страници и същевремнно гости. Нещо като обекти на любопитство, радващи се на неописуемо гостоприемство.

- Накъде продължавате пътуването сега? Каква е крайната Ви цел? И изобщо възможно ли е да продължите нормалния си живот от преди да тръгнете за Азия?

- Продължаваме към вкъщи, което в момента е България. Основната ни цел беше да стигнем до Индия пеша и на стоп и след като вече сме от 6 месеца тук, сега мечтаем за лодка през морето която да ни доближи до София. А веднъж като се приберем, може би Марта ще продължи да се занимава с това, което обича и работеше преди да тръгнем из Азия. Аз, мисля си, ще пробвам нови занимавки, защото пътуването потвърди идеята, че стига да искаш нещо, с необходимото желание и късмет, няма да е чудно да го постигнеш. Също така, със сигурност и двамата ще продължим да пътуваме – пеша, на стоп, с колело, на близко или на далеч, за дълго или за кратко.

- Коя е точката, до която мечтаете да стигнете?

- Марта настоява за Ушуая и Антарктида, а аз я убеждавам за Чукотка, Беринговият проток и Аляска. След повече от година и половина лято, явно и двамата сме готови за малко сняг.

 - Пътуването по този начин изгражда ли по-силна и истинска връзка между двама души?

- О, без съмнение, защото многото странни ситуации, в които си неочаквано поставен, те разкриват напълно пред човека до теб. Но любовта е толкова многолика, колкото е и броят на хората по света, така че начините да изградиш силна връзка са безкрайни и пътуването е само един тях.

27.07.2015 г.