Много невидими линии пресичат живота ни всеки ден. Именно по такъв мистичен начин, обвит като че ли с космичен етер, стигнах до невероятната история за съдбата на преводача Тодор Куюмджиев.
Един изключително незаслужено изстрадал човек, който изживял ужаса на концлагерите и като по чудо оцелял, за да ни завещае гениалния превод на "Искрица живот" от Ерих Мария Ремарк - книга, в която с брутален реализъм се описват зверствата на безсмислени режими, зад оградите на които са вече само пределите на ада.
Изключително драматичната, но и невероятна история беше разказана пред "Новинар" от неговия племенник проф. д-р Юлиян Куюмджиев, който чистосърдечно призна, че на негово място повече е прилягало да бъде първият му братовчед (синът на Тодор) Теодор, който за съжаление починал внезапно преди 2 години.
Тодор Куюмджиев е роден през 1917 г. в Бургас. Бил е изключително буден ученик, който се изявявал в различни сфери. За кратко дори е писал статии и репортажи. През 40-те години учи право в Берлин. Следването му вървяло изключително добре, в резултат на което без проблеми успял да се дипломира.
Впоследствие прави и докторантура по журналистика в Берлин. Освен това бил високо ценен от своите млади сънародници в германската столица, за което говори и фактът, че е избран за председател на Българското студентско дружество в германската столица.
Тогава въобще не предполагал за ужаса, който ще изживее. Втората световна война навлязла в заключителната си част и войските на СССР, САЩ и Великобритания започнали масирани бомбардировки над цяла Германия. При една от тях загива първата съпруга на Тодор. Общата им квартира се намирала в западната част на Берлин, където двамата живеели, преди стотиците тонове снаряди да превърнат Германия в лунен пейзаж.
Най-лошото тепърва предстояло
На 9 май 1945 г. градът и Райхът капитулират. Именно тогава Куюмджиев решил да отиде до предишната си квартира, за да си събере багажа и да се опита да намери по-сигурно място, където да се подслони. За негово огромно съжаление обаче апартаментът бил в източната част на града, която вече била окупирана от съветските войски.
Докато се придвижвал между зоните, руската армия преградила двата края на улицата, на която се намирал, и го арестували... без причина и обяснения. Подобна съдба имали и други десетки хиляди, които останали в зоната на съветско влияние.
Сред тях били дори съветски войници, които успели да стигнат по-рано до Берлин от останалата част на армията. Задържаните "врагове" са натоварени на влакове и изпратени директно в лагера Воркута (в Коми), който е един от най-големите в системата на ГУЛАГ. Там Тодор първоначално бил разпределен в мините, което го обричало на сигурна смърт, тъй като условията били изключително тежки.
Успял обаче да се спаси благодарение на грузински лекар в лагера, който разбрал, че Куюмджиев е служил в санитарна рота като войник в Бургас и го взема за помощник в лечебницата. Така се съхранил, но станал свидетел на всички зверства, които се извършвали зад дебелите огради на Воркута.
През четирите години, които прекарал там, родителите му и близките в България нямали никаква представа какво е станало с него и смирено приели, че е загинал при бомбардировките в Германия. Научили, че е жив по невероятен начин, подобно на този, който е описан в грузинския филм "Покаяние". Тодор успял да издялка на една от дървените трупи, които плували по съседната река, името си, адреса в България и надпис, че е жив. Малко по-късно дървото било намерено от руски селянин, който предал информацията до България.
Получавайки щастливата вест, неговите близки започнали да търсят различни начини, за да го освободят и върнат в родината. Пишат до институции, както и до тогавашния ни посланик в Москва - Карло Луканов, бащата на Андрей Луканов.
Не го пускат да се върне в България
През това време преместват Куюмджиев в друг лагер, където условията отново са изключително непоносими, а студът сковава всичко наоколо. Докато го транспортират, среща героя от Лайпцигския процес Благой Попов, който също е изпратен на заточение, след като е посрещнат в СССР с овации и почести. След това обаче заедно с Васил Танев – другия от тримата подсъдими в Лайпциг, се превръщат във врагове и са изпратени в изгнание.
По-късно Попов издава в Англия своите спомени, чиито откъси са четени дори по Би Би Си. Сред спомените му била и срещата с Куюмджиев. Чак след 1989 г. книгата е издадена и у нас.
Куюмджиев все пак успял да изтърпи присъдата си, която е издадена по незнайна причина, защото няма съдебно дело и обвинение. Години по-късно го освобождават, но не му позволяват да се завърне в България и го изпращат близо до езерото Байкал. Там е буквално превърнат в крепостен селянин и отново принуден да работи като санитар. След 10 години в ада, след като самият Тодор е изпращал писма дори до тогавашния съветски лидер Никита Хрушчов, през 1955 г. му съобщават, че може най-накрая да се прибере. С това обаче тежкият живот не приключва.
Пристигайки в България, дипломираният юрист в Германия е принуден да работи по строежите, тъй като му е забранено да упражнява професията си. По-късно го прехвърлят в гордостта на социалистическия режим - завода "Кремиковци". Докато извършва тежката физическа работа, той сам предлага на Съюза на българските преводачи да преведе легендарната творба на Ерих Мария Ремарк — "Искрица живот", в която се разказва за нечовешките страдания на заточениците в германски концлагер.
Преживеният ужас му помага да направи гениалния превод, в който влага цялата си душа. По този начин пресъздава цялата трагедия и абсурд на тоталитарния нацистки режим. По ирония на съдбата комунистите я одобрили за превод само защото тематиката била антифашистка. И така "Искрица живот" излязла от печат през 1957 г. и това е единственият й превод у нас до момента.
В края на 70-те години Тодор Куюмджиев получава частична реабилитация и му разрешават да работи като юрист. Наред с това не спира да превежда книги от немски и руски, който научава перфектно по време на престоя си в лагерите на смъртта. Отива си от този свят през 1986 г. на 69 години след много тежко заболяване.
Племенникът намира запазени ръкописи
Юлиян Куюмджиев сподели, че Тодор рядко разказвал за ужасите в ГУЛАГ и умишлено не искал да се връща в миналото, изпълнено с толкова много болка и унижение. Племенникът му призна, че ще запомни чичо си като лъчезарен човек, който обичал живота, бил душата на компанията и винаги готов да помогне.
Неговият дом до последно бил пълен с приятели, сред които Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Стефан Гецов, Славка Славова и др. Всички много обичали него и съпругата му - дългогодишния корепетитор в Софийската опера Катя Вълева, която произхождала от богат индустриален род, чието имущество е национализирано от комунистите след 9 септември 1944 г. Женят се малко след завръщането му от Съветския съюз, а по-късно се ражда и синът им Теодор.
Съвсем наскоро племенникът му Юлиян намерил изключително ценни ръкописи на чичо си за последните дни преди падането на Берлин. В документите имало хроника за пътуването му до лагера, както и проект за сценарий за филм.
"Писал ги е с ясното съзнание, че едва ли ще видят бял свят. Струва си да бъдат издадени, защото са документално свидетелство, което е написано от човек, който е преживял всичко това. Младите хора знаят малко неща за тези събития и дано човечеството никога повече не се връща към такива лагери", разказа проф. Юлиян Куюмджиев.
Наскоро беше представена и книгата "За свободната воля", която той издаде в памет на своя първи братовчед Теодор (сина на Тодор), който е много талантлив публицист. Един от разказите в нея - "Вечерята", е именно за санитар, който е взет от грузински лекар в лагер около Полярния кръг.
* С благодарност към Иван Филипов, който оказа огромно съдействие за осъществяването на материала.
18.11.2015 г.