Българин преподава английски на деца в непалски манастир


Снимки Атанас Куцев

„И ний сме дали нещо на света ...”, както пише Иван Вазов, важи с пълна сила и за нашето поколение. Това се потвърждава от факта, че хиляди българи всяка година кръстосват света и се опитват да предадат част от опита си в различни сфери от живота. Някои го правят с лични средства, докато други успяват да осъществят благородното начинание с помощта на международни организации. Мнозина от тях са водени от духа на авантюризма, а други тръгват към незнайни земи в търсене на себе си или поне на алтруистичен начин за осмисляне на живота. 
В подобно пътешествие през 2013 г. се впуска и журналистът Атанас Куцев, който заминава за Непал по проект на Европейската доброволческа служба. След дългото пътуване се озовава в малък манастир на фондацията „Сидхарта”, където своето будистко обучение получават малки монаси на възраст от 7 до 20 години. 
Мисията на Атанас била да положи максимални усилия, за да подобри разговорния английски на децата в рамките на 2 месеца. Често обаче часовете били прекъсвани заради дълги седмици на молитви, които духовните водачи на най-високо ниво определяли. 
„Не беше нужно да притежаваш различни сертификати за владеене на езика, въпреки че аз ги имам. Най-важното качество за подобни доброволчески дейности е да си комуникативен и изобретателен, защото работиш с деца и трябва по някакъв начин да им привличаш вниманието”, разказа Атанас пред „Новинар”.

По време на часовете той се фокусирал върху думи и изрази, които биха им послужили в обикновен разговор, но се опитвал да им обяснява и част от граматиката. Не крие, че комуникацията на моменти била трудна, тъй като децата от 13 до 15 г., за които отговарял, не знаели много чужди думи. Въпреки това успял да ги научи на прости изрази с помощта на различни игри. Атанас добави, че основният източник на финанси за подобни манастири са хора от Западния свят и именно заради това владеенето на английски се оказвало важно за представянето им пред света. 
Именно заради това доброволците са изключително ценни в подобни ситуации, тъй като традиционното будистко образование не набляга на чуждите езици. Малките монаси се фокусирали върху подготовката по будистка философия, мантри и тибетски език. За тях класовете не са разделени по възрастoви групи, а според знанията, които са усвоили. 
„Там почти не учат биология, история и география, което ги ограничава в известна степен. След като завършат духовното си образование, могат да запишат висше и да преподават будизъм. Имат варианти да останат монаси или да изберат светския живот”, обясни Атанас Куцев. 
Той добави, че монашеството е аскетичен живот с много ограничения. Често изглеждало привлекателно за западните хора да си обръснат главата и да облекат роба, но това на Изток по-скоро не се приемало, тъй като външните белези не носят със себе си вътрешната нагласа. Самият начин на живот в малкия манастир е насочен към отдадеността към будизма. 
Децата ставали в 5 часа сутринта, след което започвали с молитвите, които по думите на Наско, са изключително внушителни, тъй като се произнасят със специален тон на фона на рогове, тъпани, звънци и чинели. Ежедневието им продължавало със закуска в 7 часа. Малко по-късно се отдавали на заниманията си по английски. 
Българинът прекарвал повечето си свободно време около децата и с голяма изненада установил, че малките непалчета са запалени почитатели на крикета. Те дори му се присмивали, че не знае правилата, след което се опитали да го научат, за да могат да играят заедно.

Другият любим спорт за монасите бил футболът. Толкова го обичали, че дори играели със спукана топа, но въпреки това били повече от щастливи. Макар и изолирани от света, те до един били фенове на Бареселона и знаели имената на някои от големите звезди на „каталунците“. Всички интересни факти около невероятно си пътешествие нашият доброволец ще представи и в документалния си филм, който подготвя в момента. 
Вече излезе и книгата му „Между Нирвана и Самсара”, в която описва по-подробно срещата си с азиатската духовна култура и своя начин за търсене на щастието. Един от ярките му спомени е как попитал администратора на манастира какво означава мантрата „Ом мани падме хум”, защото тя е навсякъде. Отговорът бил, че няма да му стигне цял живот, за да му обясни смисъла, тъй като е изключително комплексно. Именно заради това се учи толкова дълго време материята на будизма, която е много сложна. 
Изключително силно впечатление му направили и разбиранията на местните, според които щастието е най-малко обвързано с материалното. Те вярвали, че западните общества не са щастливи, защото търсят удовлетвореност в материалното и по този начин си купуват все повече неща, мислейки че задоволяват духовните си нужди. Точно на обратния полюс били монасите, които живеят в базови условия и всеки ден ядат ориз и картофи. 
Освен това носели джапанки и сами си бръснели главите, след което се миели със студена вода на двора. Въпреки това обаче били безкрайно щастливи. Като всички тийнейджъри правили и пакости. Имали си DVD дискове с филми на Джеки Чан и Брус Лий, които криели от преподавателите, защото им било забранено да гледат подобни неща. Това не им пречело да бъдат много дисциплинирани в час, независимо че в междучасията играели и крещели като своите връстници по света.

„За цялото време, през което бях там, не видях нито еднo дете, което да плаче и да се сърди. Това ме накара да се замисля, че истинското и неподправено щастие се крие в начина, по който виждаш света”, сподели Наско. 
Въпреки това не крие, че има доста неща, които ограничават децата и те на практика имат много малко познания за света извън пределите на страната им. Натъжава го и фактът, че тяхното бъдеще е обвързано с аскетизма, а най-амбициозните могат да стигнат най-много до индийски университет.
Последната вечер от пребиваването на Атанас децата направили рисунка, на която го изобразили като бик, което е свещено животно в Непал. Заради всички тези емоции българинът заяви, че би се върнал някой ден в азиатската държава.
По думите му държавата е имала сериозни проблеми и преди да се случи апокалиптичното земетресение. Почти всеки ден имало режим на тока, а инфраструктурата на практика почти липсвала. В столицата Катманду това било най-осезателно, тъй като било мръсно, прашно и шумно. Освен това в града имало много превозни средства, но липсвали улици. 
Съвсем скоро Атанас ще представи книга и документален филм и за пътешествието си в Тайланд, където е работил с туземни племена, които живеят от 2000 години на територия, от която искат да ги изгонят.